Понеделник сутрин. Ставам и не мога да се освободя от лепкавата хватка на съня. Студена вода се разлива по тялото ми, след това идва острия ментов вкус на пастата за зъби. Кафето е горещо, горчиво и без захар. Слагам грим, навивам бинтовете, прибирам ръкавиците и назъбника. Излизам, влажния въздух лепне по мен, докато вървя към спирката. Чувам автобуса зад себе си. Тичам, за да го хвана, а сака, якето и токчетата затрудняват движенията ми. Претъпкан е със сърдити хора, всеки носещ своя кръст, но всички имат нещо общо-не искат да са тук, искат да са на топло в домовете си, в завивките…

Влизам забързано в офиса, правя си кафе, пуша една цигара и се хващам за рутинната  работа-понеделник е, началото на месеца и кръгът се завърта отново. Не ползвам обедната почивка. Хапвам пред компютъра…Още няколко часа работа. В стаята е тихо, чува се само щракането с мишката, шума от климатика и потропването ми по клавиатурата. Стерилно е, имам чувството, че мислите ми отекват в стаята и се блъскат в стените и, хванати в капана на една безжизнена реалност.

Чувам звуковата сигнализация, че вратата е отключена с магнитната ми карта, излизам, взимам асансьора. Безкрайни три етажа. Въздухът е студен, щипе ме, хапе ме, нахлува в мозъка ми и изчиства всичко от там. Чувам градът, шума от автомобилите, стъпките на хиляди хора, бързащи да се приберат след работа. Изглеждам като една от тях. Но не съм. Различава ме сакът, който нося. Идва автобус…

Слизам на следващата спирка, както обикновено пропускам момента с дупченето на билет…Вървя към залата, разминавам се с още хора. Радвам се на студа и влагата.

Чувам шума от ударите, дрънченето на веригите. Влизам-вътре е задушно и смърди на пот. Усмихвам се уморено. Треньорът ме вижда, казваме си по едно здрасти. Загрявам трудно, тялото ми се е схванало повече от друг път. Раздвижвам го част по част, мускул по мускул. Хващам въжето и скачам, вече усещам, че съм в друг свят. Свят, в който има ритъм, има пот, има болка, има риск и много щастие. Влизам съвсем в този друг ритъм с една тенис топка, коригирам крачния маньовър. Навивам бинтовете, така, сякаш нищо друго на този свят не е толкова важно. Един рунд бой със сянка-кое е това момиче в огледалото?!? Треньорът ми слага ръкавиците-май само на мен ми помага в този ритуал. Един рунд лява ръка и първите струи пот по тялото ми. Усмивката е още по-широка. Още един рунд, този път по-сложна комбинация. Боли ме подбедрицата от ритане… Сладка болка е, но спирам да ритам с този крак, за да не стане кошмарна някой ден..”Време” дърпам се от чувала дишам, усещам се жива, истинска. Чувствам че СЪМ повече от всякога. „По местата” и още две минути друга комбинация. Боксът има ритъм-прост, първичен, увличащ ритъм. Не можеш да не попаднеш под властта на магията му. Ляв, връщаш, завърташ дясната пета, после таза, ръката се изстрелва напред, дясното рамо излиза пред лявото, стягаш юмрука миг преди ръката ти да се забие в чувала, после връщаш рязко по обратния път. И пак ляв, десен, но леко после малко по силно ляв, отклон, кроше-първо ляво, завъртайки цялото си тяло, помитайки с ръка всичко, което се намира на траекторията на удара, после рязка промяна в посоката и дясно кроше. Увеличаваш дистанцията, доволен от звуците, които ударите ти са предизвикали…”Време”….

Сменям ръкавиците, слагам назъбника и влизам в ринга…”По местата” –отсреща зад ръкавиците ме гледат едни сини като лятно небе очи. Дебнем се, той се движи като котка, аз още съм тромава. Гледаме се в очите. Тръгвам първа, ляв десен и назад, гледа ме през цялото време. И аз го гледам…Право в очите. Първите му удари ги избягвам, после блокирам няколко. Доволна усмивка се прокрадва по лицето му. В моите очи вече блести дяволското пламъче… Той тръгва с удар, правя отклон в ляво, крошето не влиза, обръщам рязко посоката и му стоварвам десен прав точно в лицето…Отвръща ми с широка усмивка, истинска усмивка, която ми стопля сърцето. „Браво на момичето”, след което ме засипва с ад от удари. Треньорът ме спасява с „Време”. Играем още няколко руда, той ме води, показва ми, пази ме, аз му се доверявам все повече и повече. В края на спаринга го поздравявам и му благодаря. Още няколко рунда на чувал, ОФП, душ и право в къщи…

Ярки, ужасяващи образи-символи… Прекалено ярки и прекалено натрапчиви…Съзнанието ти постепенно се отлепя от кошмара, бавно се връща в настоящето. Знаеш, че е било само сън, вече си напълно буден, но осъзнаваш какво си видял и усещаш задушаващата хватка на страха да се затяга около теб още по-силно. Страх те е от това, което се крие зад завесата на мрака, но повече те е страх да протегнеш ръка и да изгониш тъмнината с едно докосване на ключа за осветлението. Сгушваш се плътно в топлото тяло до теб, той се буди и пита какво има. Избавя те от мрака, носи ти вода…Но ледения страх остава в теб. Страх те е да гледаш, страх те е да затвориш очи, страх те е, че може да не се събудиш на другата сутрин и в същото време те е страх от това, което може да ти се случи, ако се събудиш…Часовникът тиктака и само потвърждава още по-вече страховете ти. Всяка клетка от тялото ти осъзнава по-добре от всякога, че има само тук и само сега, че всеки един дъх, може да е последен….Ужасяваща истина, съзнанието, което обикновено твърди, че я приема, се бори срещу нея. Искаш да застинеш в този момент, между тик и так, да стоиш там завинаги, на сигурно място, където нищо, от това, което ти предстои, дори и неизбежното, не може да те достигне.Концентрираш се, събираш всички свои сили и влизаш в битка със страха. Знаеш, че той може да те убие, и то така, че ти да си мислиш, че си още жив. Имаш избор-да се предадеш на страха си, и да водиш бездушно вегетиране, до края на дните си или да се бориш с него и да запазиш себе си. Пак избираш трудния път-влизаш в битка, печелиш. Този път. Заспиваш напук, защото знаеш, че страхът и ужасът искат точно обратното. Сутринта образите на кошмара са избледнели, едвам ги помниш, но не можеш да забравиш вцепеняващият ужас, който си изпитал, след като си се събудил.

PS: Приключвам писмо до близък. Споделила съм какво ми тежи, но не ми е по-леко. Стационарният телефон в офиса звъни. Вдигам-клиент иска да му предложим и други продукти. Хубаво е, да говориш с доволни клиенти. Разбирам от какво има нужда, искам координати и име, за да му изпратя офертата. Детска игра, лесна продажба. Чувам името и кръвта ми застива... Името на най-добрия ми приятел, който почина преди три години и полвина. Преди точно три години и полвина...Питам втори път за името, може да не съм разбрала. Същото е, повтарям го въпросително-грешка няма. Приключвам разговора. Никой около мен не заподозря какво се е случило. Никой не забелязва треперенето на ръцете, ужасът от спомените, които нахлуват в главата ми. Цигареният дим не успява да прогони мислите ми, не мога да се концентрирам в работата-това име кънти в съзнанието ми...

И гарваните, които сънувам вече две поредни нощи отново се взират в мен със студените си, мъртви, черни очи. Кръстът ме боли, сякаш ще ми идва, а ми свърши преди 1 седмица.

Вали лек дъжд. Радвам му се, наслаждавам се на всяка ледена капчица, която удря лицето ми. Вървя забързано към залата. Отново нося сак. Учениците още не са приключили, стоя отвън, чакам кротко и пуша, останала сама с мислите си. Момчетата започват да идват, усещат, че нещо не е наред. Не знаят какво е, но не питат. Закачат ме, усмивката ми ги радва. Дават всичко от себе си, за да ме развеселят. Децата са весели и жизнени, както винаги. Оставям ги, защото виждам, че бонбоните, които съм купила, няма да са достатъчни за всички. Купувам още, обличам кимоното, студено и леко влажно. Влизам в доджо, покланям се. Влизам в строя. Сенсей застава от пред, командват Рей. Първа техника- захвата е здрав, натиска силен. Ротация, усещам, че го контролирам, че ще отиде там, където пожелая. Техника, работена хиляди пъти, на всяка тренировка. После е той-атакувам го здраво, но не прекалено. Давам му възможност да работи, но и двамата сме наясно, че ако ме изпусне дори за миг ще реагирам. Дебнем се…Завъртаме се, пак и пак. „Мате”, показват следващата техника, сменям партньора. Тук вече ми се губят елементи. Няма лекота, има много усилие…Прекалено много…Контрола ми се губи на места, но уке е неопитен и не се усеща. Вдървена съм, а трябва да съм пластична. Чудя се от къде идва това вдървяване. Обяснявам го с кик бокса, но съм на ясно, че всичко е в главата ми. Излизам преди края на тренировката. Няколко лоши падания ми подсказват, че не съм достатъчно концентрирана и е време да спра. Изчаквам да приключат, черпя ги, не казвам защо. Сенсей обаче знае..Семпай ме пита, обяснявам му. Излизам на двора, Семпай излиза, казва довиждане, стискаме си ръцете и усещам, че ме е прегърнал. Не знае какво да ми каже, просто една истинска прегръдка, знак на съпричастност, разбиране и споделяне на болката. Тръгва си без да каже нищо, без да се обърне. Знае, че го гледам….